Един по различен поглед над нещата

-Кога ме беляза?-все още съумявах да сдържа гласа си спокоен. Не знаех как го правех, но имаше ли значение това. Сълзите се събираха в очите ми, сякаш всеки момент щяха да рукнат. Гледах него, семейството ми и виждах погледите им, вперени в мен. Бяха изненадани от реакцията ми, но не и от това, че питах. Всички до един бяха спрели да дишат. Изглеждаха спокойни, никой не смееше да издаде и най-малкият шум. Атмосферата бе наелектризирана. Това засягаше всички, но беше между мен и него и те нямаха думата, нямаха правото да се намесват.
-Защо искаш да знаеш? Тук съм и те обичам. Това е всичко, което има значение.-направи крачка към мен, ръцето му бяха протегнати напред. В очите му се четеше толкова много болка, стах, вина...все неща, който аз му причинявах. Все болка, която разкъсваше и двама ни, но аз трябваше да знам...Отстъпих крачка назад, никога преди не бях бягала от него.
-Просто ми кажи кога ме беляза.-говорех през зъби, гласът ми излизаше повече, като ръмжене. Никога преди не съм усещала чудовището в мен толкова свободно. Усещах колебанието му. Успокоителните вълни, които Джаспър пускаше наоколо не бяха достатъчни.
-Когато...-започна плахо той, в този момент можех да се закълна, че сърцето ми спря. Исках да знам истината, може би дори я знаех, затова бях тук. Той трябваше да убие надеждите в мен, тези който тайно нашепваха в главата ми, че обича само мен, че винаги е било така, че така ще бъде до последният ни дъх.-...те видях, когато видях очите ти.-гласът му се пречупи накрая. Отбягваше погледът ми, всички застанаха нащрек, очакваха какво ще стане, какво ще направя. Но аз не действах, ако да умра, то сега бе момента в който щеше да се случи. Сетиватата ми вглабиха във всичко наоколо, отхвърляйки болката. Сърцето му биеше по-бързо от обикновено, вече не беше в един такт с моето. Това беше края. Това беше края. Повторих си това няколко пъти, когато осъзнах какво значеше. Вече нищо не можеше да спре болката, мина през мен. Заби се във всяка част от тялото ми, навлезе дълбоко и си отиде. И след малко се завърна, беше по силна от предишната вълна, по-обсебваща, по-завземаща, по-унищожаваща, но и това отмина оставяйки ме празна. Не чуствах, не мислех, не дишах. Смътно осъзнавах какво се случваше наоколо. Замаглено виждах, притеснените лица на бизките ми. Болката, съжалението, разбирането, подкрепата им. И изведнъж, те започнаха да се отдалечават. Бавно, малко, по-малко. Но не те се отдалечаваха, а аз. Обърнах се и тръгнах към вратата, не знаех къде отивам, кога или дали въобще ще се върна някога. Просто трябваше да изляза от тук, да осетя чистия въздух навлизащ в дробовете ми, прочиствайки ме от всичко и всички. Спрях. Нещо топло беше поставено на рамото ми. Спуснах погледа си към мястото и видях дланта му. Другата му ръка повдигна брадичката ми. Тъмните му очи прихванаха мойте. Видях болката, която причинявах на всички, видях образът си...Поставих дланта си върху неговата, но от електричеството не бе останало и следа. Обвих пръстите му и прекъснах допирът им с кожата ми. Нямаше какво да кажа, за да прекратя всичко това, затова прото поклатих глава и прошепнах:
-Това е края.-затворих вратата зад себе си. Не спрях, не се обърнах, не ги видях...